Златоуст: Проповеди върху 2 Коринт. гл. 5

 

Йоан Златоуст

Коментар върху 2 Коринтяни

глава 5, стихове 1-10

1. Апостолът поощрява пламенното желание на коринтяните и ги подкрепя в многобройните им изпитания. Без съмнение, отсъствието му е отслабило тяхната решителност. Какво им казва той? Не бъдете изненадани, нито обезпокоени от многото скърби; от тях имаме толкова облаги! Всъщност вече им е показал някои предимства: ние носим в себе си умирането на Христос (2 Коринтяни 4:10) и навсякъде сме живо доказателство на Неговата сила. „За да признаят всички значимостта на Божията добродетел.“ Ние сме и доказателство за възкресението Му, казва Павел: „...за да се изяви и животът на Исус в нашата смъртна плът“ (4:11б). След това казва, че вътрешният човек е усъвършенстван: „...но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се обновява“ (2 Коринтяни 4:16). После, искайки да покаже изгодата от страданията и преследванията, добавя, че от тях се раждат различни блага за тези, които търпеливо ги понасят. Може би се отчайвате когато виждате как се разваля външният човек; всъщност точно когато тази развала стане факт, вие ще изпитате най-голямата наслада и ще бъдете най-щастливи. Затова не само не трябва изобщо да се отчайвате ако някоя част на тялото ви се разлага, а точно обратното – трябва силно да се стремите към пълното му унищожение. Тази външна развала на човека води към безсмъртие. Затова апостолът добавя: „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“ (5:1). Това, което най-много си струваше да приемат, беше учението за възкресението. Павел иска да го утвърди още повече и ето как дори прибягва до мнението на читателите си. Намира друг начин да пристъпи към темата. Вече ги беше извадил от заблудата им. Сега казва: „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен.“

Някои смятат, че с тези думи е означен светът, в който живеем. Аз смятам, че апостолът по-скоро говори за тялото. Вижте как само чрез думите той показва превъзходството на бъдещите добрини пред настоящите блага. На думата „телесен“ той противопоставя „небесен“; на „скиния (палатка)“ - дума, означаваща краткотрайността на нещата на земята - „вечен“. Ето защо Исус Христос казва: „В дома на Отца Ми има много обиталища“ (Йоан 14:2). Ако с „палатка“ беше означил жилищата на светиите, щеше да добави и други изрази. Също и Спасителят не казва: за да ви приемат в техните палатки, а „...да ви приемат във вечните жилища“ (Лука 16:9б). Още, казвайки: „...дом неръкотворен, вечен“, той ги кара да мислят за домовете, направени от човешка ръка. И какво? Тялото от човешка ръка ли е сътворено? Не. По този начин Павел описва или къщите, построени от хора, или самото тяло, което нарича „дом, който не е построен от човешка ръка.“ Ето защо това не е друг израз за сравнение, а само възхвала. „Понеже в този дом и стенем, като очакваме да се облечем с нашето небесно жилище.“ Кое е това жилище? Едно вече нетленно тяло. А защо сега стенем? Защото тялото, което по-късно ще облечем, е за предпочитане пред днешното. Павел го нарича небесно, защото то вече не е тленно. Няма съмнение, че това тяло не идва от небето. По този начин апостолът иска да каже, че милостта ни е дадена от небето. Не бива да ни огорчават едно или две изпитания – трябва да ги желаем всичките. Все едно казва: вие се оплаквате от преследванията, стенете, защото виждате развалата на външния човек? Страдайте по-скоро когато изобщо не сте преследвани и още повече, че външният човек се разваля толкова бавно. Виждате ли как обръща мисленето им? Трябва да се измъчваме, че все още не виждаме пълното унищожение на тялото, а не да се оплакваме, че вече виждаме началото му. Ето защо той не само нарича тялото палатка, но и временно жилище. Това не е без причина, защото палатката се разваля лесно, а жилището е вечно.

„...стига само, облечени с него, да не се намерим голи.“ Не всички очакват възкресението с увереност. Затова добавя: „..стига само да сме облечени“, тоест ако достигнем нетленното с вече неподлежащо на страдания тяло. „...да не се намерим голи“, тоест лишени от слава и сигурност. Павел изразяваше същата мисъл в първото си послание към коринтяните: „...всички ще възкръснем. Но всеки на свой ред...“ Още: „Има небесни, има и земни тела“ (1 Коринтяни: 22,23,40). Всички ще възкръснат, но не всички ще бъдат прославени; едни ще възкръснат в слава, други – в позор; едни - за да царуват в небето, други - за да бъдат измъчвани в ада. Точно това апостолът би искал да разберем от следващите думи: „...стига само облечени с него, да не се намерим голи. Защото ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени стенем; не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече...“ („да се облечем с нови дрехи“ - превод от френския превод на Библията, използван от Йоан Златоуст.)

Не затваря ли Павел устата на еретиците като им показва, че не става въпрос за един или друг вид тяло, а за поквара (разврат) и нетленност (праведност)? Това, което трябва да предизвиква стенанията ни, не е желанието да се освободим от тялото (тъй като не желаем да бъдем съблечени от него), а желанието да бъдем освободени от покварата, която се съдържа в него. Още казва: не искаме да съблечем тялото, а да го облечем отново с безсмъртие. После обяснява: „...за да бъде смъртното погълнато от живота.“ На мнозина им се струваше мъчително да напуснат телата си и Павел обяви война на чувствата им, казвайки: „Ние страдаме, защото не искаме да бъдем освободени от телата си.“ Щом душата изпитва такава мъка да се раздели с тялото, как е възможно да се иска от нас да съжаляваме, че все още не сме изцяло отделени от него? Павел иска да изпревари точно това възражение и продължава: Не искам да кажа, че пъшкаме вследствие на желанието да напуснем телата си. Смъртта причинява скръб на всички. Дори Христос каза на Петър: „...ще простреш ръцете си и друг ще те опасва и ще те води, където не искаш“ (Йоан 21:18б). Ние обаче искаме да облечем отново тялото си с мантията на безсмъртието. Ето кое ни натъжава: не това, че имаме тяло, а че то е смъртно и е подложено на страдания. Тази е причината за нашето огорчение. А смъртта идва, за да унищожи покварата в нас и изобщо не разрушава тялото. Вие питате как става това? Изобщо не задавайте този въпрос. Бог прави това и не е необходимо да проявяваме суетно любопитство.

Ето защо апостолът добавя: „А Бог е, Който ни е създал тъкмо за това...“ Значи става въпрос за едно изцяло небесно и вечно разпореждане. Бог не го е постановил току-що, а е решил да стане така още в началото, когато ни е направил от земята, когато е създал Адам, първия човек. Той не е създаден да умре, а да стане безсмъртен. За да потвърди това, което току що е казал, апостолът добавя: „...и ни е дал Духа в залог.“ С такава цел Бог създаде човека, затова го и обнови чрез кръщението. Залогът, който ни дава със сигурност не е безсмислен. Това е Неговият Свят Дух. Той често говори за гаранция – било, за да покаже, че съвсем определено се обвързва, било, за да вдъхне с думите си повече вяра във все още необразовани умове. „Имайки непрестанно доверие и знаейки..“ Говори за доверие заради преследванията, клопките, постоянните смъртни заплахи: „Заплашват ви, преследват ви, убиват ви...“ Не се отчайвате, всичко е за ваше добро. Не се страхувайте, а имайте вяра. Това, което ви кара да стенете, което ви причинява болка, тлението, от което се оплаквате, трябва да ви извади от този свят и да ви изтръгне от робството. Това е смисълът на тези думи: „Имайки винаги вяра.“ Не само когато живеете в пълна почивка, а също и когато сте отчаяни. „И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че докато сме у дома в тялото, ние сме отдалечени от Господа, защото с вярване ходим, а не с виждане; понеже, казвам се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.“ Той поставя на последно място това, което е най-важно. Да облечеш отново безсмъртието е по-незначително от това да живееш с Христос. Той иска да каже: Врагът, който ни убива, не може да загаси живота в нас; затова не се страхувайте от нищо. Ако ви умъртвяват, имайте вяра. Защото по този начин не само ви освобождават от покварата и ви отнемат тежък товар, но ви помагат да преминете от този свят при Бога. Ето защо апостолът не се ограничава само да каже „докато сме в тялото“; той се изразява така, сякаш се намираме в чужда страна. „Знаейки, че сме така да се каже, заточени в тялото, далече от Бога; обаче имаме вяра и се надяваме да излезем от него, за да се представим пред Господ.“

Виждате ли как Павел успява да избегне думи като „смърт“ и „мъртвец“. Той ги замества с други, пълни с нежност и привлекателност. Павел нарича смъртта пътуване към Господ. А нежните, приятни думи, които изразяват живота, заменя с други, по-малко милостиви, в които животът за него не е нищо повече от заточение, в което сме далече от Бога. Той постъпва така, за да не се привързваме изобщо към настоящето, а по-скоро да се измъчваме; при вида на смъртта да се радваме, вместо да се натъжаваме, защото чрез нея получаваме достъп до по-велики блага. След като чуе това, някой би могъл да каже: „И какво? Тъй като сме на земята, ние живеем далече от Бога ли?“ За да изпревари подобно възражение, добавя: „...защото с вярване ходим, а не с виждане...“ Тук долу на земята ние Го познаваме, но не толкова ясно както ще бъде на небето. На друго място казва: „Виждаме като в огледало“ и „като загадка“ (1 Коринтяни 13:12). Тогава на какво се надяваме? „Ние се надяваме да напуснем тялото и да се представим пред Бога.“ Каква възвишеност на изказа! Апостолът винаги постъпва по този начин. Той използва думите на противниците си и обръща смисъла им. „Затова и ревностно се стареем, било у дома или отстранени, да бъдем угодни на Него.“ Смисълът на усилията ни е да живеем според Неговата воля и когато сме на земята, и когато сме на небето. Само това е в сърцата ни. Още тук на земята без да имате никакъв опит, се радвате на небесното царство. След като е вдъхновил у тях такова прекрасно желание, той не иска да бъдат обезкуражени от продължително отлагане и затова им показва, че най-важното е още от сега да радват Бога. Това, което трябва да желаем е не само да напуснем този свят, а да си отидем от него след като сме живели свято. Единствено това може да направи смъртта приятна. Не самият живот е тежък, а само живот, който оскърбява Бога.

3. Не считайте, че е достатъчно да оставите това тяло; навсякъде е необходимо благочестие. Когато апостолът говори за възкресението, той не иска тази дума да ни вдъхва доверие повече от необходимото. „...стига само облечени с него, да не се намерим голи.“ По същия начин, когато обяснява разделянето на душата и тялото, той не иска да смятаме, че то е достатъчно за спасението и добавя, че трябва да угодим на Бога. След като ги е ободрил с толкова великолепни неща, той им вдъхва страх, рисувайки ужасяващи картини. Предимството на благочестивия живот се състои в това да ни спечели блаженство, чрез него да избегнем наказанията, да получим небесното царство и да избегнем огъня на ада. Най-важно от изброеното до тук е да избегнем наказанията. Когато наказанието се състои изцяло в лишаване от нещо, мнозина доброволно се примиряват с това. Съвсем друго е обаче, когато става въпрос за сигурно и постоянно страдание. Самото лишаване би трябвало да ни изглежда нетърпимо. Слабостта ни, низостта на нашата природа ни карат да считаме наказанията за по-ужасни. Обещаните награди имат по-малък ефект върху повечето хора, отколкото вечните наказания. Ето защо апостолът заключава: „Всички ние ще трябва да се явим пред Божия съд.“ Предизвиквайки с това ужас в душите им, разтърсвайки ги с мисълта за страшния съд, той изобщо не отделя ужасяващите заплахи от наградите, които ще им донесат радост. „Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло.“ Пред погледите на праведните и преследваните апостолът поставя блестящите награди, способни да поддържат техния плам; а на грешниците предлага да чуят добре заплахите, които могат да ги извадят от нехайството им; накрая дава доказателство за възкресението на телата. Тялото е послужило за добро или за зло, следователно ще сподели съдбата на душата: с нея трябва да бъде наказано, с нея – възнаградено.

Някои еретици смятат, че ще възкръснем с друго тяло, различно от това, с което сме живели на земята. И защо, питам аз? Нашето тяло е вършило грях, друго ще претърпи наказание! Нашето тяло е вършило добро, друго ще получи венец! Какво ще възразите на казаното от апостола: „...не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота“? Как тленното, поквареното може да бъде погълнато от живота? Павел не казва: „ за да бъде погълнато смъртното, покварено тяло от нетленно тяло“, а „развратът, покварата да бъдат погълнати от живота.“ Това се случва когато тялото, което сме имали започне нов живот. Ако възкръснем с друго тяло, покварата няма да бъде погълната; точно обратното – тя е жива, тя побеждава. Не това трябва да се случи обаче. Необходимо е тленното, тоест тялото да облече безсмъртието. Тялото е в центъра: в момента подлежи на развала, по-късно ще възкръсне нетленно. Отначало то е смъртно; иначе не би подлежало на унищожение: „...нито тленното наследява нетленното“ (1 Коринтяни 15:50). Как е възможно това? Точно обратното – покварата ще бъде погълната от живота. Животът побеждава покварата, а не покварата – живота. Също както восъкът се топи в огъня, а не огъня във восъка, така и развалата е изгорена в безсмъртието и изчезва. Самата тя няма как да надвие безсмъртието.

Нека да се вслушаме тогава в това, което казва апостолът: „Ще трябва да се явим пред Божия съд.“ Да си представим този съд, да предположим, че вече е дошъл моментът и ни е потърсена сметка за нашите действия. Искам да ви дам някои подробности. Павел вече беше говорил за терзания и скърби и не искаше още повече да натъжава коринтяните. Затова не набляга на съдния ден, а се задоволява със следните няколко думи: „...за да получи всеки според каквото е правил...“ След това изказва друга мисъл. Нека изпитаме съвестта си, да си представим, че сме в краката на нашия съдия и че всичко, което сме вършили е разбулено и на показ в този ден. Защото не само ще се явим пред съда, но и душата ни ще бъде разкрита. Вие се червите и сте вън от себе си от яд. Въпреки че това е предположение, нещо, което нашият ум само си представя, сме ужасени от вида на съвестта ни. Какво ще правим щом наистина дойде този ден, щом цялата вселена се събере; когато видим ангелите и архангелите, станем свидетели на това огромно струпване, видим още и светиите, понесени на облаците; когато пред нас ще стои огромното множество, обхванато от ужас, когато чуем оглушителния звук на тромпетите и непрестанните викове? Дори да нямаше ад, колко ужасно е наказанието да бъдеш отхвърлен с такъв оглушителен трясък и слава и да се оттеглиш покрит със срам! Когато императорът влиза в някой град, ние сами усещаме своето нищожество и зрелището, което се открива пред очите ни ни причинява повече тъга отколкото радост заради това, че не сме участници в неговото великолепие и че не можем да се приближим до този върховен владетел. Тогава, какво ли ще бъде в съдния ден? Голямо наказание е да не бъдеш приет в обществото на блажените, да не споделиш тази неописуема радост, да бъдеш отблъснат далече от това бляскаво, великолепно събрание, от благата, които никой език не би могъл да опише! Припомнете си след това мрака, скърцането със зъби, неразрушимите вериги, червеят, който не умира, вечният огън, ужасните страдания, мъчителните безпокойство и жажда (като тази, която измъчваше богаташа), ужасния вой, който никой не може да чуе, виковете на отчаяние, рева, предизвикан от болките. Никой не ни обръща внимание, не идва да ни утеши; какво може да се каже за такива изтезания? Има ли по-нещастни от тези прокълнати души? Може ли да съществува по-окаяно зрелище?

4. Ако влезем в някой затвор, гледката на тези полуголи, оковани във вериги, изтощени от глад, хвърлени в мрачните карцери затворници ще ни развълнува до дъното на душата и ще се вледеним от ужас; няма нещо, което не бихме изтърпели, само да не попаднем в това ужасно място! Няма нищо по-ужасяващо от това да усетим как ни влачат към наказанията в ада! Тогава ще бъдем оковани не с железни вериги, а с вериги от огън, който няма да угасне никога! Палачи ще ни бъдат не хора като нас, които понякога се оставят да бъдат омилостивени, а ангели, които дори няма да се осмелим да погледнем, защото ще ни бъдат много разгневени заради предишните ни грехове. Там никой няма да дойде както тук на земята, да ни донесе пари и храна или за да ни утеши. В ада вече не можем да се надяваме на прошка. Йов, Ной, Даниил ще видят близките си потънали в мъчения и няма да могат да им помогнат. Милостта, присъща на човешката природа, вече не съществува след смъртта. Благочестив баща може да има син в ада и обратното. Радостта им не трябва да бъде примесена с тъга и в недрата на вечното щастие тя трябва да бъде недокосната от чувството за милост. Затова твърдя, че естественото милосърдие угасва и те заедно с Бога негодуват срещу собствените си близки. И сега виждаме хората да се отричат от тези своите деца, които се държат зле и да ги отделят от семействата си. Колко повече ще реагират по този начин тези, които са праведни. Не си обещавайте блаженство, ако не сте вършили добро, независимо че сте имали хиляди предци в числото на светиите. Всеки ще получи според собствените си дела – делата на плътта. Прелюбодееца ли има предвид апостолът и иска да го изплаши, заплашвайки го с вечните мъчения; или пък има предвид всички грешници?

Нека и ние дадем ухо на неговите думи. Ако огънят на страстта ви разкъсва, сравнете го с тези вечни огньове и той най-накрая ще угасне. Ако имате намерение да кажете няколко непристойни думи, помислете за скърцането със зъби и страхът ще сложи юзда на устата ви. Искате ли да отнемете благата на друг, вслушайте се в ужасната присъда на Върховния съдия: „Завържете ръцете и краката му и го хвърлете във външната тъмница“ (Матей 22:13). Тогава ще се откажете от желанието за богатства. Вие се напивате, не можете да победите това омразно влечение? Спомнете си богаташа, който каза на Авраам: „...и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми, защото съм на мъки в тоя пламък“ (Лука 16:24) и не получи това, за което молеше. Тогава вашето увлечение ще отстъпи. Вие сте в плена на любовта към удоволствията? Спомнете си за страданията и за мъчителното безпокойство в ада и няма повече да мечтаете за удоволствията тук долу. Ако сте безпощадни и жестоки, спомнете си неразумните девици, които бяха оставили лампите си да угаснат и затова бяха лишени от възможността да посрещнат жениха; веднага ще станете състрадателни. Вие сте мързеливи и подли? Спомнете си човека, който скри своя талант и ще станете по-дейни от самия огън.

Разкъсва ви жажда за благата на друг? Мислете за червея, който не умира; бързо ще се излекувате от тази болест и лесно ще изпълните целия закон - той не ни налага нищо тежко и непоносимо. Как тогава става така, че предписанията на Господ ни изглеждат толкова тежки? Заради нашето нехайство. Ако имаме малко по-силно желание, те ще станат леки и лесни за нас. Но ако сме отпуснати и лениви, тези тъй леки заповеди ще ни се сторят трудни за изпълнение.

Изпълнени с такива мисли нека мечтаем не за удоволствията, на които можем да се насладим на земята, а за ужасяващите последици от тях. В този свят всичко е поквара, всичко е тленно; тези, които се отдават на насладите, след смъртта ще бъдат разядени от червеите, които не умират, и от неугасващия огън. Нека да не мечтаем за богатствата, които кражбите ни осигуряват; да не мислим за злото, което поражда страх докато сме на този свят и за мъчителното безпокойство от неразрушимите вериги в ада. Нека не желаем слава, а да мислим за пагубните последствия от нея в настоящия живот – робството, преструвките и лицемерието – и след смъртта – непоносимите мъчения и болките от всепоглъщащия и ненаситен огън. Непрекъснато да си повтаряме тези спасителни думи и да ги противопоставяме на страстите си. Така ще уталожим бързо жаждата си за благата на този свят и ще запалим в сърцата си любов към бъдещите блага. О, нека тази любов се запали и да запламти! Мисълта за такова блаженство, колкото и слаба да е, не ни ли изпълва с радост? А колко ще бъдем запленени когато наистина го изпитаме! Хилядократно са щастливи тези, които ще го получат; също толкова нещастни са, които ще изтърпяват мъченията на ада! Нека сме в числото на първите, а не сред последните; а за това трябва да бъдем добродетелни и целомъдрени. Така ще достигнем до вечното блаженство. Дано да можем един ден да му се наслаждаваме чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Бог Отец и Святия Дух принадлежат славата, силата и честта, сега и завинаги. Така да бъде.

Превод: Юлия Борисова


 

Йоан Златоуст

Коментар върху 2 Коринтяни

Глава 5, стихове 11- до края

Самите ние, треперещи при мисълта за този страшен съд, полагаме усилия да не ви настроим срещу себе си, да не станем причина за възмущението и отричането ви от Бога, да не предизвикаме в душите ви неприятни съмнения. Вижте какво съвършенство, каква нежност проявява съвестта на Павел! Малко е да не вършим зло, за да избегнем упреците; ако ни подозират (дори без основание) и ние не положим усилия да опровергаем подозренията, заслужаваме да бъдем наказани. „С това не ви се препоръчваме отново, а ви даваме повод да се хвалите с нас...“ (ст.12). Колко пъти се е оправдавал за това, че сам се е похвалил! Нищо не дразни и не оскърбява така слушателите, както когато чуват някой сам гордо да се хвали. Принуден да прави същото, той веднага добавя: Не заради себе си, а заради вас се изразявам така; не за наша собствена прослава, а за да имате възможност и вие да се прославите (похвалите). Той мисли и за лъже-апостолите. Затова добавя: „...за да имате какво да отговорите на онези, които се хвалят с това, което е на лицето, а не с това, което е в сърцето.“ Виждате ли как ги отклонява от опасните хора, за да ги привлече към себе си? Той показва на коринтяните, че и те самите трябва да търсят и намерят поводи, за да го подкрепят и защитят от клеветниците. Ако ви говорим по този начин, казва той, не е за да придобием слава за себе си, а за да можете вие да говорите свободно в наша защита. Така им засвидетелства любовта си. Не само си поставям за цел постигането на собствената ви слава, но ви предпазвам и от техните клопки. Павел не им говори пряко, но им обяснява точно това с умерени думи, които няма да наранят никого. „...за да имате какво да отговорите на онези, които се хвалят с това, което е на лицето...“ Препоръчва им да не го правят без повод, а само когато фалшивите пророци ще вършат това от гордост. Винаги изисква вярващите да действат според обстоятелствата. Той прави всичко не за да блеснат заслугите му, а за да обуздае гордостта на хората, които със своето самохвалство и надменност могат да навредят на коринтяните. Какво означават тези думи: „...което е на лицето...“? Това е всичко, на което се удивляват очите, което се излага на показ. Целта на тези хора беше да се прославят; те нямаха добри намерения и си слагаха маската на милосърдието, за да изглеждат достойни за уважение, без всъщност да имат някакви заслуги.

„Защото ако сме отишли до крайности, то е било за Бога; или ако умерено мъдруваме, то е заради вас.“ Да, казва той, независимо че сами се хвалим (това той нарича „да преувеличиш“, „да надхвърлиш границите“, на други места - „да бъдеш безразсъден“), то е заради Бога; ако виждате в нас низост, вие може би ще ни презрете и така ще се втурнете към гибелта си. Ако, обратно, ние ви говорим умерено, сдържано и смирено, то е заради това да се научите да живеете постоянно в скромност и смирение. Апостолът иска също така да каже: Ако ни смятат за безумни, ние чакаме наградата си от Бога, защото сме били подложени на такова оскърбление. Ако признават мъдростта ни, ще получат скъпоценни блага. Или още: Отнасят се с нас като с безумци, добре; заради Бога сме такива. И добавя: „Защото Христовата любов ни принуждава...като разсъждаваме...“ Не само страхът от ада ни предпазва от това да заспим като в позорен сън, но и спомените от миналото ни насърчават непрекъснато да изтърпяваме заради вас толкова голяма умора. А кои са тези минали събития? „...че понеже един е умрял за всички, то всички са умрели.“ Апостолът говори така, сякаш всички са умрели. Ако не беше така, Христос не би умрял за всички. Тук и сега спасението е възможно, но след този живот не е възможно никой да се спаси. Затова апостолът казва: „Защото Христовата любов ни принуждава...“ и не ни дава почивка. Нима не е най-голямото зло, по-ужасно и от самия ад, да видиш хора, които след тази огромна саможертва няма да извлекат от страданията Му никакъв плод? Какво изобилие и дори излишък от любов от страна на Исус Христос намираме в изстраданата смърт за спасението на един свят толкова зле настроен към Него!

„Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, а за Този, Който е умрял и възкръснал за тях“ (ст.15). Ако не трябва да живеем изобщо за себе си, не се вълнувайте, не се плашете от предстоящите опасности и от смъртта. Това е наше задължение и причината, която ни изтъква е наистина завладяваща. Точно защото чрез смъртта на Исус Христос сме получили живота, не трябва ли за Него и да живеем – за Този, на Когото дължим живота си? Павел изразява сякаш една единствена мисъл; но ако се вгледаме внимателно, ще видим две: първо, че живеем чрез Исус Христос; второ, че Той е умрял заради нас. И едната, и другата стигат, за да се оставим да бъдем зависими от Него. Но когато двете се обединят, съдете сами какви трябва да бъдат задълженията ни! Всъщност, по-скоро има три неща. Защото Той е възкръснал от мъртвите и е отнесъл човека в небето. Ето защо Павел добавя: „Затова от тогава не познаваме никого по плът между вярващите.“ Щом всички са мъртви, жертви на тиранията на греха, щом всички са възкресени чрез кръщение, извършено от духовното възстановяване и обновлението на Святия Дух, апостолът има право да каже: „Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на Небето“ (Деяния 1:11б). Тоест, със същото тяло. Затова апостолът казва: „Ако сме познавали Исус по плът, сега вече не Го познаваме по този начин.“ За нас „да бъдем в плът“ означава да бъдем грешници; „да не бъдем в плът“ означава да не живеем в грях. А когато се отнася за Христос, изразът „по плът“ събира всички естествени усещания като глад, жажда, умора, сън. „...макар че не беше извършил неправда, нито имаше измама в устата Му“ (Исая 53:9б). Затова Спасителят казваше: „Кой от вас ме обвинява в грях?“ (Йоан 8:46) и „...защото иде князът на тоя свят. Той няма нищо в мене“ (Йоан 14:30). Изразът „не по плът“ ни казва, че Той вече не е подвластен и изложен на този вид усещания, но не и че изобщо няма тяло. Исус ще трябва един ден да се върне в тази безстрастна и безсмъртна плът, за да съди вселената. Нашите тела също ще бъдат преобразени като Неговото и ще сияят с подобна слава.

„Затова, ако е някой в Христос, той е ново създание...“ (17). Първо Божията любов трябва да ни насърчи в благочестието. После обаче апостолът ни води към него чрез самите неща. Затова добавя: „Ако е в Христос, е ново създание.“ Този, който приема да вярва в благата вест, е, както се казва, създаден втори път. Святият Дух му е дал да се роди за втори път. Значи трябва да живеем за Исус Христос не само защото не принадлежим на себе си или защото е умрял за нас, или защото е възкръснал като първи плод на човечеството, а също така, защото сме влезли в нов живот. Виждате ли какви мотиви имаме, за да се насърчаваме към благочестиво поведение. Апостолът използва един изключително материален израз, за да предаде това преобразяване и да усетим по-добре значимостта му. Отива по-далече и ни показва какво представлява това ново създание: „...старото премина, ето всичко стана ново.“ Кое е старото? Греховете, безбожието или юдейските церемонии, или и двете. „...ето, всичко стана ново.“ „А всичко е от Бога...“ (18). Нищо не е от нас самите. Прошката за греховете ни, осиновяването, прославянето – всичко дължим на Неговата щедрост и великодушие. Апостолът свързва бъдещето с настоящето, за да ги насърчи още повече. Той казва, че трябва да възкръснем, да влезем в новия живот, да царуваме вечно с Бога; настоящето обаче има по-голямо влияние върху тези, които нямат достатъчно твърда вяра в бъдещите блага. Затова им напомня добрините, които са получили и състоянието, в което са били, когато Бог ги е обсипал с тях. И какво е било това състояние? Всички са били мъртви. „Всички са мъртви“, казва той и „Христос умря за всички.“ Толкова ги обичаше! Всички бяха прегърбени от овехтелите пороци. Всичко обаче беше обновено: очистената душа, тялото, начинът за поклонение на Бога, обещанията, Завета, трапезата, дрехите – с една дума, всичко. На мястото на земния Ерудсалим ние получихме небесния; вместо земен храм – духовен; вместо каменни плочи – плочи от плът; вместо обрязване – кръщение; вместо манна – тялото на Господ; вместо вода от скалата – кръвта, изтичаща от Исус. Получихме кръста на мястото на Мойсеевия и Аароновия жезъл, небесното царство вместо обещаната земя; единствен първосвещеник, вместо хилядите свещеници; духовно Агне вместо лишено от разум животно. Изпълнен с тези мисли, апостолът казваше: „...всичко е ново“ и „всичко идва от Бога чрез Христос.“ То е дар на Божията щедрост. И добавя: „...Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас служението на примирението.“ От тук идват всичките ни блага. Този, Който ни направи приятели с Бога, ни даде всички останали добрини, които Бог раздава щедро. Той не искаше да продължаваме да Му бъдем врагове в момента, в който ни даряваше с щедри дарове; Бог вече възстановяваше нашето приятелство. Когато казвам, че Христос е създател на примирението, говоря също и за Отец. Когато говоря, че благата идват от Отец, имам предвид и от Исус (Сина). „...и без Него не беше създадено нищо от това, което е създадено“ (Йоан 1:3). От това следва, че Той също е създател на тези блага. Не ние сме дотичали при Него, Той ни е призовал. И как е направил това? Чрез смъртта на Исус: „...и даде на нас служението на примирението...“ Тук Павел отново посочва достойнството на апостолите, величието на тяхното поръчение, изключителната, превъзходна любов на Бога към нас. Хората не пожелаха да чуят гласа на небесния пратеник и въпреки това Бог не се разгневи, не ги изостави, а засили настойчивата Си молба Сам и чрез пратениците Си. Можем ли да приветстваме подобаващо такава загриженост? Божият Син, истинският, единственият Божи Син, дошъл на земята, за да ни примири със Своя Баща, е убит и въпреки това Бой не се отвръща от тези престъпници. Не казва: „Изпратих Своя Син със специално поръчение; те не само не искаха да Го чуят, но Го убиха, разпънаха Го на Кръст; съвсем справедливо ще бъде да ги изоставя.“ Действа по съвсем друг начин; и когато Исус Христос напуска земята, поверява на нас служението на примирението. „...и даде на нас“, казва Павел „...служението на примирението...“

„...тоест, че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им...“ Каква любов! Не надминава ли тя всичко, което би могло да се каже, всичко, което можем да си представим? Кой беше оскърбяван? Сам Бог. На кого му дойде първи на ум да извърши примирението? Пак на Него. Но, казвате вие, Той изпрати Сина Си, а не дойде сам. Съгласен съм, обаче Синът не беше единствения, който подбуждаше хората. Бог правеше това също заедно с Него и чрез Него. „..че Бог в Христос примири света със Себе Си...“ (19). „В Христос“, тоест „чрез Христос.“ Апостолът вече е казал: „...и даде на нас служението на примирението...“ Смекчава малко тази мисъл, казвайки: не смятайте, че ние сами сме се натоварили с това поръчение; ние сме само слуги. Бог е направил всичко; Той е примирил света чрез единствения Си Син. Как? Достойно за възхищение е не само това, че светът е станал приятел на Бога, а и начинът, по който се случило примирението. Бог е простил греховете на хората – по друг начин не би могъл да се сключи заветът на приятелството. Апостолът добавя още: „...като не вменяваше на човеците прегрешенията им...“ А! Само ако беше поискал да ни потърси сметка за грешките ни, всички щяхме да сме загубени, защото всички бяхме мъртви! Той обаче дори не ни обвини. По същия начин ние трябва да прощаваме на враговете си ако искаме да получим обещаната от Бога прошка. „Той ни е дал словото на примирението.“ Ние изобщо не сме дошли на трудна, мъчителна мисия, а за да ви върнем приятелството с Бога. Те не пожелаха да дойдат при Мене; вие обаче не спирайте да ги убеждавате, докато не ги склоните. Затова Павел допълва: „И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога...“

3. Колко високо издига Павел поръчението, с което е натоварен! Самият Христос умолява чрез апостола. И не само Той, а и Бог Отец. Защото такъв е смисълът на тези думи: Бог Отец е изпратил Сина Си, за да увещава хората в Неговото име и да изпълни посланическа служба сред тях. Хората са Го убили, Той е напуснал света и ние сме Го наследили като пратеници. Затова ние ви увещаваме в Негово име и в името на Отец. Бог Отец обича човечеството до такава степен, че дава Собствения Си Син, знаейки че хората ще Го умъртвят; затова е призовал и Своите апостоли. Ето защо Павел е могъл да каже и: „Всичко е за вас. Ние сме посланици на Христос.“ Като че ли казва: ние заемаме мястото на Христос, ние наследяваме изпълнението на Неговото поръчение. Сигурно това ви се струва доста необичайно. Чуйте какво следва и ще разберете, че апостолите са заели не само мястото на Исус, но и на Отец. Апостол Павел допълва: „Бог ви умолява чрез устата ни.“ Не само чрез Сина Си ви увещава, но и чрез нас, които сме заели Неговото място. В никакъв случай не си мислете, че ние ви молим. Сам Христос и Неговият Отец правят това чрез думите ни. Може ли нещо да се сравни с такава доброта? Този Баща, на Когото сме платили за огромните добрини с толкова оскърбления, не само не си отмъщава, но дава и Сина Си, за да ни примири със Себе Си. Не желаейки изобщо този мир, хората Го убиват. Той изпраща други посланици и умолява чрез тях. И какво иска? „Примирете се с Бога.“ Не казва: Примирете Бог със себе си. Не Той ни мрази, а ние искаме да сме Негови врагове. „...Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях...“ Не помня изобщо миналото, вашите обиди към Мене, Който никога не съм ви сторил зло, а многобройни добрини. Няма да споменавам дори, че изобщо не съм ви наказвал; независимо че вие първи Ме оскърбихте, Аз първи ви моля. Не, не искам да си спомням всичко това. Не е ли достатъчна добрината, с която днес ви позволявам да се решите на примирие? Кое е това благо? „...Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях...“ (21). Няма ли да бъде още по-милостив, след като е проявил огромна милост като е дал Сина Си за тези, които са го оскърбили? Да, Той Го изпрати и това не беше достатъчно, защото позволи този Син, Който беше самата невинност, да бъде обсипан с оскърбления заради същите тези, които Го оскърбяваха. Това изобщо не са думите на апостола. Неговите бяха още по-изразителни: „Онзи, Който не е знаел грях“, казва той, „Който беше самата справедливост, „...за нас направи грешен“, тоест позволи да Го осъдят като грешник, като прокълнат човек. „Защото обесеният на дърво е проклет от Бога“ (Второзаконие 22:23) „Проклет всеки, който виси на дърво“ (Галатяни 3:13). Обичайната смърт няма нищо общо с тази непоносима, ужасна смърт. Точно това разбираме когато Павел казва: „...и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст“ (Филипяни 2:8). Казаното изразява не само наказанието и мъченията, а и позор. Разбирате ли какво благо сте получили? Възхитително е когато грешник се съгласява да умре за някой друг; но когато заради грешници умира праведник като прокълнат, за да заслужи за тях Божието благоразположение без те да са достойни за него (за да станем праведни чрез Неговата праведност), как бихме могли да обрисуваме такава самоотверженост и щедрост? Праведния, казва апостолът, направи грешник, за да оправдае грешниците. Но Павел не говори по този начин; неговият език е още по-възвишен. Не изразява просто състоянието на грешника, а същността на греха. Той не казва: Бог Го направи грешник, а „...Когото за нас направи грях...“; не казва: Този, Който изобщо не съгреши, а „Този, Който не познаваше греха“; не казва: „за да станем праведни“, а за да станем ние чрез Него праведни и дори да станем „Божията праведност.“ Това всъщност е Божията праведност – тя не идва от делата, не е опетнена, а е плод на благодатта, която премахва всяко несъвършенство. Тези думи не ни разрешават изобщо да се възгордяваме, защото това съкровище ни е от Бога и чрез него ние се учим да разбираме мощта на нашия благодетел. Законът и делата носеха просто праведност; а тази, за която говори апостолът, е „Божията справедливост.“ Нека се изпълним с тези мисли и нека те да ни плашат повече дори от представата за ада; нека им се възхищаваме повече отколкото на небесното царство и да смятаме за страдание не наказанието, което получаваме, а вършенето на грях. Ако Бог сам не ни наказва, трябва ние да си налагаме наказания, след като сме се показали неблагодарни към такъв благодетел като Него. Когато един страстен любовник не може да задоволи страстта си, той сам си причинява болка. А след като я задоволи, той често смята себе си за недостоен да живее, понеже е наранил любимата си. Тогава ние, които сме обидили толкова добър, толкова милостив Бог, не бързаме ли сами към адския огън? Това, което ще кажа, на мнозина ще се стори необяснимо, странно, невероятно: Този, който бъде наказан след като е оскърбил господар изпълнен с доброта, ако е разумен и обича Бога, ще трябва да смята себе си по-щастлив от този, който не ще бъде наказан.

4. Не намираме ли доказателство в съвместния си живот? Ако оскърбите свой приятел, нямате покой докато не се накажете сами или на свой ред не бъдете оскърбени. Чуйте какво казваше Давид: „И когато видя ангела, който поразяваше людете, Давид проговори Господу, казвайки: Ето, аз съгреших, аз извърших беззаконие; но тия овци що са сторили? Над мене, моля Ти се, нека бъде ръката Ти, и над моя бащин дом” (4 Царе 24:17). След смъртта на Авесалом той си наложи най-тежки мъчения, независимо че не беше виновен, защото той беше оскърбения. Любовта към сина му обаче го караше да се стреми към тези страдания, в които намираше известна утеха. И ние, когато съгрешаваме срещу Бога, Когото изобщо не трябва да оскърбяваме, бързаме да се накажем сами. Не виждате ли как тези, които са загубили любими деца, се бият в гърдите и скубят косите си? Те се утешават когато скърбят за тези, които обичат. Ако без да сме причинили зло на приятелите си, намираме утеха когато скърбим заради техните болки и страдания, не бихме ли се наказали сами след като сме ги разгневили и обидили? Кой би се съмнявал в това? Който обича Исус както подобава, разбира какво говоря; и макар че Бог би го оставил на спокойствие, той сам не би понесъл да не бъде наказан. Най-голямото мъчение за вас би било това, че сте разгневили Господ. Знам, че това, което казвам, ще ви учуди, но не казвам нищо преувеличено.

Ако наистина обичаме Исус Христос, ще се наказваме сами за грешките си. Мъчително е за човека да страда не след като е наранил приятел, а заради това, че го е разсърдил. Ако приятелят не си е отмъстил за полученото оскърбление, виновният се измъчва от това още повече; няма да се утеши докато на свой ред не бъде оскърбен. Затова нека не се страхуваме толкова от огнения ад, колкото от това да не оскърбим Бога. Има ли нещо по-ужасно от това да видим как Той отвръща от нас гневното си лице? Това със сигурност е най-ужасното наказание. Ето един пример, който ще ви помогне да разберете казаното. Един цар видял престъпник, когото водели да изтезават. Тогава дал собствения си син, за да бъде пожертван на мястото на виновния; не бил доволен обаче само от това синът му да бъде убит и затова прехвърлил върху невинната жертва самото престъпление; искал да спаси виновния, да го изтръгне от позора; направил и нещо повече – издигнал го до по-високо достойнство. След като бил спасен по такъв начин, след като бил изпълнен със слава и почит, този нещастник оскърбил своя благодетел. Тогава ви питам, ако този човек все още има разум, няма ли да пожелае по-скоро да умре, отколкото да продължи да носи товара на такава неблагодарност? Ето този въпрос трябва всеки да си зададе. Обидихме благодетеля си; нека от гърдите ни излизат горчиви стенания. Да не използваме това, че Бог е много търпелив, за да се самоуспокояваме; напротив, нека търпението Му засилва нашата болка. Когато ви ударят по лявата страна, а вие подадете и дясната като не си отмъщавате, не обезоръжавате ли и не обезвреждате ли врага си? Когато ви отправят обидни думи, нима, отвръщайки на оскърблението с оскърбление, ще нараните по-силно неприятелите си? Не, а когато запазите мълчание или им пожелаете всичко най-добро. Ако мълчанието на тези, които обиждаме ни покрива със срам, как да не се страхуват повече от Божието търпение тези, които не спират да съгрешават и не получават никакви наказания. Върху главите им се натрупват непонятни мъчения. Нека си мислим за това и да се плашим най-вече от греха. Той е нашето наказание, нашия ад; в него е събрано цялото зло. Да не се ограничаваме със страха, а да бягаме от греха и да полагаме усилия да се харесаме на Бога. Защото в Него е царството, нашият живот и в Него са събрани всички блага. По този начин още докато сме тук ще притежаваме небесното царство и облагите на бъдещия живот. Дано да достигнем до тях с благодатта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на когото заедно с Бог Отец и Святия Дух принадлежат славата, мощта, честта, сега и завинаги. Така да бъде.

Превод от френски: Юлия Борисова